kingsmanintro Както става много често, най-хубавите неща са неочакваните. „Kingsman: The Secret Service“ е свежо кино-предложение, което към днешна дата представлява една от най-добрите илюстрации за някои аспекти на фрагментирането и психотрониката, които съм обсъждал в миналото по повод проект Монарх и в поредицата вибрация-натрупване-контрол. Няма да се впускам в големи подробности, защото, както вече съм казвал, темата за контрола над съзнанието е на практика изчерпана за мен в своята техническа част (макар все още да представлява интерес като архетип), но който иска визуална представа за някои неща, които съществуват на практика – може да гледа този филм. В този смисъл, това не е анализ, а статия-потвърждение. Тъй като предполагам, че VC (който от години се е специализирал в този тип тематики), в някакъв момент ще направи подробен разбор на „Kingsman“, в това резюме ще обобщя само някои общи наблюдения.

2014 х programming

„Kingsman“ е поредната екшън-комедия по комикс и макар в него да няма ясно дефинирани супергерои, това не прави наличието на клишета по-малко присъстващи. Въпреки това филмът успява да остане забавен, което отчасти е плюс за продукцията, защото ефекта е, че смекчава много брутални факти от проектите по контрол над съзнанието; прилежащият към плюса минус на този аспект обаче, е че за пореден път много сериозни теми биват профанизирани по начин, който е изключително добре преценен и няма друга дума за това действие освен „умишлено“.

Няма да се впускам подробно в номерологията около филма, защото тя е банална и всеки път – една и съща. Искам да подчертая, обаче, че дефакто филмът е от 2014 г. (това че идва по нашите екрани през февруари 2015 г. не променя факта). След като излязох от киното си дадох сметка, че 2014 г. бе изключително наситена година за филми, които разкриват информация около mind control-тематики (а за ТВ-сериалите да не говорим...). За това по всяка вероятност има причина и тя със сигурност не е едноизмерна, за да бъде посочена с лека ръка. Най-очевидния довод за това е масова активация с цели, които само самите програматори познават в дълбочина и би било глупаво да бъдат „отгатвани“. Друга причина за това може да бъде, че човека на колективно ниво е по-подготвен да получи достъп до някои аспекти на реалността, които са факт на тази планета от почти 1 век.

През 2014 г. имахме филми като:

• „Divergent“ – филм с „Hunger Games“-привкус, в който индивидуалните техники за контрол над съзнанието са ясно демонстрирани; виждаме и как правителството създава армия от зомбита, които изпълняват задачи по команда.

• „The Giver“ – приятна екранизация на романа на Лоис Лаури, който отне 11 години, за да бъде екранизиран. Продукция, която ни показва как цяло едно общество може да съществува с потиснати сетива, спомени и генетична памет, което няма как да не бъде свързано с контрола над съзнанието на масово ниво. На практика виждаме формàта под който съществуват много извънземни общества и начина по който някои фракции искат да оформят социалната структура на нашата планета.

• „Mockingjay – Part 1“, в който виждаме основите на пропагандата на съвременната тиха диктатура и войната между 2 фракции, които се борят да наложат своята собствена представа за нещата, докато са въвлечени в информационна (и действителна фронтова) война. „Добрата“ фракция на чиято страна е Катнис използва същите методи като на Тъмната фракция, която е на власт. „Светлите“ превръщат живота ѝ в риалити шоу и използват истинските ѝ емоции като манипулативен лост за посяването на дадени настроения, които да доведат до социално кресчендо. Този масов телевизионно-пропагандистки и популистки brainwashing в крайна сметка носи още и още конфликт, защото една система никога не може да бъде заменена от друга, която е „по-добра“ (просто защото някой вярва в „чистотата“ на идеологията зад последното). Това не решава проблеми и не освобождава закърнелите емоции, а само ги потиска още повече. Неизбежното отприщване на тези емоции е символизирано от взривяването на язовирната стена и изтичането на всичката вода, която символизира емоциите. След всичко това виждаме и лайтмотива на сюжета – пълното програмиране на мъжкия аспект Пийта, който е пречупен с различни техники от противоположната фракция и е програмиран да убие Катнис. Твърде конкретен акт, но с доста абстрактни корени, като крайния резултат на практика води своето начало от фрагментиращата природа на самите Игри на глада във филма. Разчупването на психиката е закономерно след целия преживян ужас на подобно събитие – нещо което е действителна техника за фрагментиране, описана подробно тук. Разбира се на фона на този ужас, „Светлата“ фракция празнува своя временен триумф и величае философията си, напомпвайки масите с още и още синтетична пропаганда. Главната роля в това действие е поела нашия архетипен резонатор за Кралицата – Джулиан Мур, която тази година получи и Оскар. Тя играе президент Алма Койн, роля подобна на тази в „Seventh Son“, който бе споменат тук. Тя и Катнис резонират с матриархата на Орион, който срива мъжката власт на Кралете NEKH и налагат ново статукво.

• „The Maze Runner“ – първият от поредицата филми, които разгръщат идеята зад лабиринта като Монарх-script, който се налива като шаблон в току-що фрагментирания индивид. Споменал съм го в главата „Други вътрешни конструкции и шаблони“ в темата за Монарх. Дори не мога да изкарам по-висша перспектива от тази продукция, която например с лекота може да бъде изведена от „The Giver“. Предполагам книгите по които е правен филма (и бъдещите му продължения) са писани от жертва на Монарх и на практика сюжетите му изникват от собственото му програмиране. В сюжета дори пряко се казва, че става въпрос за mind control-проект на дадена правителствена фракция. Целият сюжет е преизпълнен с Монарх-мотиви. Забележете, че всички споменати филми дотук (включително „Kingsman“, за който ще кажа малко повече след няколко реда) имат за обект на контрол деца. Защо? Защото фрагментирането на практика винаги се извършва върху деца, когато съзнанието още е неоформено и може лесно да бъде пречупено.

• Макар да съм сигурен, че пропускам много продукции от 2014-та година с подобни сюжети (за което после сигурно ще ме е яд и ще се самобичувам ритуално), смятам да завърша този списък с „Birdman“ – заглавие, което към настоящия момент сигурно е познато на всички по очевидни причини. Не искам да бъда разбиран погрешно. Филмът е кинематографско събитие, което просто бе завършека на една изключително силна кино-година (в сравнение с предишни такива). Изключително добре заснет, актьорската му игра е поразителна и това отчасти се дължи на факта, че целият cast играе ролята на своя собствен двойствен живот, защото всички актьори са на практика Монарх-субекти. Казано накратко, „Birdman“ е аналога на „Black Swan“, но с мъж. Приликите между тях стигат дотам, че и двата филма имат в заглавието си птица, и дори започват с „b“ и завършват с „n“; с това не правя никакво налудничаво конспиративно твърдение, просто искам да кажа доколко са ми еднакви :) За да не повтарям вече казани неща, всеки може да си припомни анализа на „Black Swan“ тук. Колкото до „Birdman“, всеки интересуващ се от кино знае, че филмът е художествена интерпретация на живота на Майкъл Кийтън, който беше на върха на славата си в годините, в които изигра първия „Батман“. Самата роля на Батман е двойствена сама по себе си и е предпоставка за Монарх-сценарий. Брус Уейн е фрагментиран отвъд всякакъв предел, когато родителите му са убити брутално пред него, докато той все още е малко дете. Това ражда неговата „тъмна страна“, която по-късно се превръща в Батман. На практика, Брус Уейн е личността, която просто чака да измине деня, за да може да се прояви Батман – чисто и просто – това е функцията му. Защото лицето на индивида няма почти никаква индивидуалност. Сянката му обаче има. Иронично, точно това е показано в „Birdman“. Майкъл Кийтън играе себе си – актьор, който е минал своя кариерен пик в ролята си на супергероя Birdman/Batman (не че нещо, но пак имаме „b/n“ и почвам да си мисля, че наистина значи нещо – дори името Брус Уейн загатва, че тази личност съдържа Батман в себе си) и отдавна е залязъл. Сега той отново се опитва да изгрее чрез постановка на Бродуей, която да го върне на върха. Нещата обаче не се разиграват както трябва и неговото алтер его на Birdman (който във филма дори умишлено е направен да прилича на Батман) взима връх, което води до още проблеми. Реалността и илюзията (генерирана от фрагментираното съзнание на Ригън) се смесват и в края на филма зрителят дори няма еднозначен отговор дали това, което вижда на екрана е реално или сме се изгубили изцяло в коридорите на пропадналото съзнание на главния герой. Всичко това повдига и много философски дискусии, което в крайна сметка прави филма онова, което е. За съжаление обаче, Холивуд не създава такива сюжети случайно и това на практика е послание за всички нас каква е същността на истинския свят на „звездите“. Това е ясно демонстрирано и от всички останали актьори във филма – дори в сюжета личният живот на всеки един от тях е каша съставена от размитата реалност на това кой си на сцената и кой си в личния ти живот. Идва момент, в който разликата вече не може да бъде правена. Дъщерята на Ригън пък е олицетворение на всички деца на известни актьори – общо взето същия mess. Техният живот просто неминуемо пресъздава още от същото, защото не познават друго. Това е цикъл от повторения с предизвестен край. Лично за мен е много символично и че Майкъл Кийтън не взе Оскар за главна мъжка роля в „Birdman“ (награда, която определено заслужаваше). Впоследствие медиите умишлено наблегнаха на тъгата на актьора, който прибира подготвена си реч в джоба, когато разбра, че не печели отличието. Сякаш съдбата на Ригън излиза извън самия филм и се смесва за пореден път с автобиографията на Кийтън, който въпреки качествата си остава непризнат по аналогичен на героя си начин, подсилвайки темата зад самия филм и неговата драма. А тя за съжаление отива много отвъд очевидното и има много по-мрачни краски отколкото една обикновена човешка/актьорска трагедия. Това е тъжният живот на една фрагментирана личност.

That being said, let's move forward.

„Kingsman“

Досега не съм изградил достатъчно контекст, за да мога да кажа всичко, което може да бъде видяно във филма, затова ще се спра само на очевидното.

Режисьорът на лентата е свежарката Матю Вон, който не обича много светлината на прожекторите, но това не му е попречило да забърше тихомълком Клаудия Шифър. Вон има странно потекло, защото в един период от живота си става ясно, че той е от генетичната линия на де Веър. В началото на живота си, той остава с впечатлението, че баща му е друг, но след собствено разследване открива, че е син на Джордж де Веър Друмонд, английски аристократ, който е внук на крал Джордж VI. Това беше интересно за мен, защото единственият де Веър за който съм чувал, е Николас де Веър – (квази)аристократ и писател, който преди си партнираше в някои редки изследвания с Лорънс Гарднър, докато последния бе все още жив. Де Веър има две книги за кръвните линии на дракона от негова гледна точка. Самият той се гордее с тъмното си потекло, като всеки истински Тъмен и в книгите му има доста рядка, вътрешна информация. Както и със самото творчество на Гарднър обаче, и тук става въпрос за много умишлена дезинформация по поръчка на някоя фракция (особено що се отнася до феически и елфически кръвни линии, които той тълкува по малко куц начин). Това означава, че повече от всякога вниманието трябва да бъде завишено, когато се четат негови неща.

С този background in mind, можем да разгледаме фигурата на Матю Вон по коренно различен начин, предвид, че всички аристократски генетични линии носят своя generational programming още на ДНК-ниво. Самият Вон, бидейки де Веър, просто е програмиран по default. Няма как да бъде иначе, защото, както съм казвал, тези хора причиняват на своите деца същото, което причиняват на целия свят. В този контекст, не е ли интересно, че Вон прави доста разобличаващ филм за mind control в лицето на „Kingsman“?

Това като цяло също е любопитно, защото ако 2014-та бе годината на programming-a в киното, 2015-та се очертава да бъде същото, но от гледна точка на шпионските филми и програмирането тип „super soldier“. Тази година ни чакат, новият филм за Бонд „Spectre“; римейк на „The Man from U.N.C.L.E.“ (с режисьор Гай Ричи – последният е добър приятел с Вон), който пък е първата телевизионна имитация на филмите за Бонд; „Spy“; „Mission: Impossible 5“; „Hitman: Agent 47“, както и много други (и отново – дори не се спирам на ТВ-сериалите на тези теми). Самият „Kingsman“ е, както самия Вон се изразява: „любовно писмо към старите филми за Бонд и класните шпионски ТВ-сериали“. По тази причина можете да усетите много от аромата на този дух в „Kingsman“. Като цяло филмът е и като портфолио за странните връзки в Холивуд, начина по който се случват нещата във вътрешните кръгове на тайните общества и как се избира кой какъв да го играе. За да проследите динамиката на това, нека дам следния пример. Вон е режисирал филм с Даниел Крейг на име „Layer Cake“ през 2004 г. Това е последното появяване във филм на Крейг преди да бъде съобщено, че той ще бъде настоящия Джеймс Бонд – роля, която той изиграва за пръв път през 2006 г. в „Casino Royale“. В последният филм виждаме появата на персонажа Le Chiffre, чийто прототип в книгите на Флеминг е Алистър Кроули – неговият ментор. Иронично, в първият Шерлок Холмс на Гай Ричи, Марк Стронг играе ролята на Лорд Блекууд, чийто първообраз отново е Кроули. В „Kingsman“, Стронг играе ролята на „Мерлин“ – същата архетипна роля на „магьосника“ (макар и в двата случая да е псевдо такъв), която той е заемал и преди. Сега Вон прави филм, очевидно вдъхновен от историите за Бонд и ползва същия „магьосник“. По подобен начин, Колин Фърт прави второ участие във филм, който има „king“ в заглавието си. За първият такъв, той печели Оскар за главна мъжка роля. Това е интересно да се вземе под внимание, предвид че джентълмените-шпиони в „Kingsman“ на практика представляват модерния еквивалент на рицарите на Кръглата маса от артуровата легенда, което само по себе си е доста окултна идея на която няма да се спирам в момента. Т.е. те служат „на краля“ (роля, която Фърт вече е играл в „Речта на краля“), или в случая – на английската кралица – точно както Джеймс Бонд служи на кралицата и нейния женски администратор; а последната, разбира се, носи името... „М“. Повече за символиката на това – тук. Все пак, нека не забравяме, че концепцията зад джентълмена е да служи на дамата – нещо разгледано подробно в следговора на „Империите“. В тази светлина концепцията зад „Kingsman“ става доста интересна...

Всички тези връзки може да изглеждат твърде абстрактни или просто случайни на широката публика, но ви уверявам, че вътрешната логика на хората стоящи зад Холивуд е много различна от очевидната такава и е много по-близка до това, което описвам. Различни актьори и режисьори задействат определени архетипи в колективното несъзнателно, което бива ползвано от различни фракции за различни цели. Понякога това създава различни манифестации. В подобни случаи казваме, че живота имитира изкуството. Прост пример в настоящия контекст.

Вдъхновен от Параолимпийските игри в Лондон, Вон решава, че иска герой с протези вместо крака за образа на Газелата в „Kingsman“. В даден момент за ролята е approach-нат известният олимпийски състезател с протези вместо крака – Оскар Писториус като разбира се е питан дали би играл ролята на хладнокръвен убиец. Макар да отказва, за да се съсредоточи над спортната си кариера, иронично Писториус се превръща в убиец в реалния живот, застрелвайки приятелката си, манекенката Рийва Стийнкамп. Във филма, Газелата застрелва един от персонажите през врата. Писториус застрелва Стийнкамп през врата. Животът имитира изкуството, макар и понякога в нелинейна хронология.

Както казах, „Kingsman“ е тържество на mind control-a и психотрониката.

Самюъл Джаксън играе злодеят в сюжета – милиардерът Ричмънд Валънтайн (малко комично на фона на това име – премиерата на филма в САЩ е в уикенда на св. валентин). На идейно ниво той представлява онази фракция от тайните общества чиято визия за света подкрепя малтусианството като решение на инженираната предстояща криза. Подобно на основния мотив в „Watchmen“, Валънтайн иска да изтреби по-голямата част от населението на Земята и да остави само елита, за да може планетата да оцелее. Респективно, той имплантира чип зад дясното ухо на всички важни фигури в правителствата по света с двойна цел – да ги спаси от електромагнитния сигнал, който ще генерира социален апокалипсис, но също така – за да може и да ги контролира. По същество това е чип за контрол над съзнанието, който факт носи ясно послание – всички фигури, които смятаме за ключови буквално са кукли на конци. Онези кукли, които не са съгласни с плана му биват задържани в неговия персонален затвор или просто са екзекутирани и по този начин са премахвани тихомълком от сцената. На цялото останало население по света се подарява безплатен интернет и мобилни услуги – „завинаги“, което генерира овчи възторг у стадото. Това става чрез технологията, която се състои от нови СИМ-карти, които биват раздавани for free на „добра воля“. Чрез сателитна активация, сигналът буквално кара хората да излязат извън контрол и да започнат да се избиват едни други, губейки всякакъв разсъдък. Подобно нещо може да бъде видяно тук в откъса от филма „Resident Evil: Extinction“ и „Serenity“, който съм качил във vbox (макар във втория да става дума за индивидуална активация чрез programming-анимация). Друга много добра илюстрация, свързана със същият ефект, но чрез телевизията като проводник, може да бъде видяна във филма „The Phantom“ от 2009 г.

Между другото, Марк Милър – авторът на комикса по който е направен „Kingsman“ – обяснява, че е заимствал тази идея за масово активирана агресия от някакъв професор от университета в Глазгоу, който му казал, че ако рептилоидния мозък бива активиран в своя пълен потенциал, хората ще станат изключително териториални, агресивни и на практика – ще унищожат себе си и един друг. До степен в която майката може да убие бебето си без изобщо да се замисли – точно както във филма.

Всичко това идва да покаже, че дори зад официалната версия на сюжета стои реална идея, а не художествена измислица. Разбира се, ние сме наясно с това и знаем, че контролът над съзнанието в масова форма е напълно възможен и само чака някой да натисне бутона. Забавното е, че всичко това е показано – новата манифактура на чиповете, които стават на СИМ-карти за телефоните чрез които дефакто става контрола чрез сателит. 1 към 1. Това е реална технология и на теория може да направи всичко илюстрирано във филма. Друг въпрос е дали това ще бъде допуснато от духовна гледна точка на масово ниво от колективното несъзнавано. Unlikely.

Разбира се сателитът бе унищожен от „добрите“ в сцена много наподобяваща skyfall-a на Феликс Баумгартнер, което отново прави архетипна Бонд-връзка за която съм говорил тук. Виждаме обаче и че унищожението на един сателит не значи нищо и той веднага може да бъде заменен от друг, което е ясно послание.

С течение на сюжета виждаме и локална демонстация на психотронен генератор в сцената с църквата, която е една от най-бруталните в целия филм, но е толкова близка до реалността, че направо си черпи от нея за пореден път (руснаците са правели множество подобни опити). Галахад казва на Валънтайн, че е бил без всякакъв контрол. Абсолютно вярно. Много секти, които извършват масови самоубийства са под влиянието именно на такава играчка.

Самото обучение на Егси в тайните служби е учебник за фрагментация, който се използва 1 към 1 в проекти в стил Монарх. Давенето, скачането с парашут и кучето – всичко това са реални техники за фрагментация на съзнанието, които се ползват и до днес от фракциите, които все още разчитат на старите и сигурни методи. С тази разлика, че хора наистина умират при реалния процес и няма никакъв set-up. Например програматора събира две деца и застрелва едното пред другото. После казва на живото, че е избрал него пред вече мъртвото му другарче и той (програматора) е неговия спасител. Това създава когнитивен дисонанс, което води до фрагментация. Програматорът е едновременно и агресор, и спасител и съзнанието се отваря за програмиране от жестоката травма. Това е много подобно на сцената с кучето. Между другото първоначално Вон е искал кучетата наистина да бъдат убивани в сюжета, но неговия co-writer Джейн Голдман го убедила, че с това ще загуби аудиторията и този мотив е премахнат. Навярно Вон иска да разиграва реални спомени от своето собствено програмиране. Намираме потвърждение на това в дома на Галахад, където той и Егси водят спор на фона на препарираното куче, което е обградено от препарирани пеперуди Монарх окачени по стените, което е типична кино-препратка, която може да бъде открита в множество продукции и сочи към всичко вече казано.

Смешното е, че самият Егси смята, че служи на доброто и прави нещо важно, но всъщност можем да видим, че той е поредната пионка, която служи на големите – просто статуса му вече е малко по-различен – носи скъпи дрехи и има достъп до висока технология, но това не прави ролята му различна. Той е роб на една система, която ще изтиска целия живот от него и после ще го забрави. Той се превръща в супер-войник, с което затвърждава цялото си програмиране. В последната сцена имаме ритуален секс, който затвърждава програмата. Макар на пръв поглед тази сцена да е изцяло с комични функции, тя е добре преценен композиционен елемент в една продукция, която следва ясна поредица от събития. Неслучайно сексът е анален, защото именно така завършва запечатването и imprint-ването на дадена програма в съзнанието на мъжете-роби. Това че сексът е с руса принцеса символично ни дава да разберем, че става дума за „Монарх“ (игра на думи за бавноразвиващите се) – пряко и преносно.

На практика целият филм е един programming script, който е представен лековато, по младежки и забавно. Филмът е добър entertainment и така и трябва да бъде – това е начинът да се представи подобна идея на масите. Ако нямате вътрешна информация, дори няма да си помислите, че в този филм има нещо неприятно (освен може би сцената в църквата, която си е бруталничка).

Краят на филма е жигосан от логото на Kingsman, което при завъртането си е очевидно „K“, водейки ни до нашата любима 11-ка, която бележи недвусмислено и цялата идея зад филма.

                                              v k

Заключение

Забелязвам засилване на идейния подтекст в сюжетите през последната година и лично мен това ме радва. След успешната кино-година и добрия старт на настоящата с „Jupiter Ascending“ (чийто анализ предстои до седмица и нещо), надявам се това да продължи, защото имам намерение да залагам на все повече метафори свързани с киното в бъдещата си работа, тъй като смятам, че филмите са най-прекия и достъпен език чрез който колективното несъзнавано се самопревръща в колективно осъзнато. Лично за мен това е много красив процес, който ми е дал много и по тази причина ценя дълбоко и мисля, че си струва да му се обърне повече внимание.